КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ – ИЗВОРИ ЗА ЖИВОТА МУ, ОСНОВНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ И ПРОБЛЕМИ НА СТИЛИСТИКАТА
През ІХ в. и до кр. на Х в. на територията на Първата българска държава е функционирало още едно книжовно средище [освен Преславската книжовна школа], с изключително голямо значение за развитието на иконописта: Охридската книжовна школа, която оставя трайни следи в историята на българската средновековна архитектура. Тази школа според изворите е основана от Климент Охридски, един от учениците на Кирил и Методий, техен пряк ученик, пренесъл техните традиции в България.
§. Пространно житие на Кл. Охридски от Теофилакт Охридски
вж. текста на житието в Google групата: http://groups.google.bg/group/bgphilology2008
Житието е основен извор за живота на Климент Охридски, който е канонизиран от Българската църква и се почита като светец на 25. ноември. Написано е от гръцкия книжовник Теофилакт Охридски (вж. http://www.pravoslavieto.com/history/11/Bl_Theophylact/index.htm), един от архиепископите на Охридската архиепископия по време на периода на византийското владичество. Това е най-авторитетният текст, за който се предполага, че най-пълно и най-точно отразява живота на този голям книжовник и църковен деятел едновременно. Житието е познато само под гръцки преписи. То не е преведено на български език и в науката е дискутиран дори въпросът за неговото авторство, тъй като от шестте преписа, които са достигнали до наши дни, само в някои от тях фигурира името на Теофилакт като автор. Някои са фрагментарни, някои са анонимни, но като се има предвид биографията на този византийски книжовник, неговата голяма ерудиция, образованието, което е получил, а и други произведения, които е написал, агиографски текстове, които е създал, може да се допусне със сигурност, че преписите, в които фигурира името на Теофилакт, са автентични – те дават точната информация за написването на житието на Климент.
Това пространно житие е едно от първите жития в българската книжнина, писано по каноните на Метафрастовата агиографска реформа. Книжовникът, който провежда агиографската реформа, се нарича Симеон Метафраст (вж. http://www.pravoslavieto.com/life/11.09_sv_Simeon_Metafrast.htm). “Метафраст” е прозвище, което обръща внимание върху изключителните качества на този книжовник именно като майстор на изкусното слово (учената проза). Във Византия витиеватият стил, учената реторика винаги са били на особена почит и Симеон Метафраст е един нейните видни представители. Някъде в кр. ІХ – нач. Х в. този книжовник започва цялостна преработка на съществувалите до момента жития на гръцки език на светиите, които почитат Православната църква. Дотогава житията са били писани доста по-безизкусно, съдържали са много повече фантастични, чудесни елементи; много по-силно са били повлияни от устната, фолклорна традиция, което за църковните дейци в един момент става недопустимо, става признак на отстъпление от църковната догма.
Симеон Метафраст налага нов житиеписен, агиографски канон, според който всички текстове за светци трябва да бъдат писани по нормите на учената реторика. В резултат на това десетки, може би стотици жития, са били унищожени, тъй като са смятани за неканонични, и на тяхно място се появяват текстове, определено подчинени на богословски идеи и на основните догмати на Църквата. Именно Симеон Метафраст налага изискването в увода на житието да има теоретични богословски размишления, които да мотивират неговото написване. На него дължим факта, че в текстовете постоянно се правят асоциации, алюзии с библейските персонажи от Стария и от Новия Завет. На него дължим и това, че понякога повествованието се прекъсва от църковни, патетични богословски разсъждения, което придава на произведенията един подчертано религиозен и християнски догматичен дух.
За съжаление редица интересни, много по-увлекателни като съдържание текстове, по този случай са изчезнали, не са достигнали до нас. Защото едно сравнение с малкото останали жития от дометафрастов тип показва, че в тях повествованието е много по-увлекателно, перипетиите са по-интересни, в тях присъстват чудеса, присъстват диалози, присъстват интересни обрати, присъства идеята за преобличане на героя, промяната му, представянето му за друг човек. Те са много повлияни от късноелинистичната проза, докато Метафраст слага край на тези влияния и превръща житията в едни догматични християнски текстове. Именно такова житие е и житието на Св. Кл. Охридски, което византийският книжовник е написал с изключителен усет за реториката, с много богата информация за живота на светеца и, разбира се, го е подплатил с необходимите богословски идеи.
Във вида, в който е достигнало до нас, от гръцките преписи, житието има една редакция, т.е. не са познати различни варианти на текста и на съвременен български език е публикувано от покойния проф. Александър Милев[1], който на няколко пъти прави издание на гръцкия текст, с разночетения и сравнения на съвременен български, с много подробен коментар на топонимията и на всички важни места в текста. Това е едно от най-добрите издания.
В духа на традицията, наложена вече във Византия, Теофилакт започва житието с много подробен увод. В този увод той развива идеята за благодатта – за Божията благодат, която действа непрекъснато. Той формулира идеята, че Бог, който се грижи единствено за спасението на душата на всеки човек, не прави това еднократно, като един акт, който е завършен веднъж във времето, а прави това постоянно и ще го прави до края на дните, до края на историята; и реализирайки тази своя благодат, той е изпратил на славянския род именно един учител като Климент Охридски, който да подпомогне пътя на славяните към богопознанието. Тази богословска идея е подкрепена с много цитати, предимно от посланията на Апостол Павел, тъй като те са свързани с идеята за евангелизацията, и представя образа на светеца именно като един опредметен знак за вечното присъствие на Божията благодат сред хората.
След този увод вече ни интересува житието като извор и като набор от факти, които не можем да срещнем в другите паметници, които са достъпни и които са съхранени с времето. Съобщава се за Климент, че произхожда от европейските мизи – буквално така пише в житието, че Климент е по произход от европейските мизи, които, пише Теофилакт, е прието да се наричат българи; т.е. българският произход на героя е извън всяко съмнение.
Не бива да ни учудва това отнасяне на етническата принадлежност на светеца. По принцип византийските автори, когато говорят за етноси, предпочитат да ги назовават с техните древни имена, след което да дадат пояснения за своята съвременност, смятайки, че това прави текстовете по-автентични. Много често различните варварски племена – готи, остготи, авари – всички се обединяват под името скити, тъй като идват, според византийските представи за географията, от далечна Скития. И в текста пише: “Дойдоха племето на скитите, които е прието да се наричат готи.”, или, “скитите, които е прието да се наричат турки” – най-различни, вече конкретни, топоними. Така че това представяне на Климент е в духа на византийската традиция и то не бива да буди никакви съмнения. Ясна е българската етническа принадлежност на светеца, който според автора от най-ранна възраст се присъединява към кръга от книжовници около Кирил и Методий, вероятно още докато те са пребивавали в манастирите на Олимп.
Според Теофилакт Климент като никой друг бил близък на двамата братя и познавал в подробности техния живот. Интересното е, че в първата част от същинското повествование на текста – тази, която е посветена на деянията на светеца – отделя много голямо внимание на мисията на Константин-Кирил и на Методий сред моравските славяни. Всъщност в 1/3 от същинското житие Теофилакт представя мисионерската дейност на двамата братя, тяхното пътуване до Рим, срещата им с Папата, с всички подробности, които дават допълнително сведения за престоя на славянските първоучители в столицата на католическата църква (Рим).
Именно според Теофилакт когато Папата посреща Кирил и Методий и техните ученици и когато вижда славянските книги, славянския превод на Евангелието, на Апостола и на Псалтира, осъзнава голямото значение на това дело и провъзгласява Кирил и Методий за равноапостоли – така е записано в текста. Това е един от анахронизмите в текста. Идеята за равноапостолството, въобще за развитието на апостолството в нова епоха, в ново време, не е идея от времето на Константин-Кирил и на Методий и по никакъв начин Папата не е бил тогава в състояние да ги определи (провъзгласи) за равноапостоли. Това е идея от времето на Теофилакт, т.е. почти два века след мисията на Кирил и Методий, когато на византийския император се вменява задължението да бъде освен всичко друго, освен държавник, освен главен пълководец, освен да се грижи за икономическия просперитет на държавата си, той е трябвало да бъде и евангелизатор, разпространител на Божието слово сред варварските народи, и с идеята за равноапостолството, която също е формулирана тогава (ХІ в.). В стремежа си да възвеличи мисията на двамата братя и Климент като участник в нея, той я прехвърля в една по-ранна епоха. Това твърдение е просто един от похватите на Теофилакт да даде оценката на тази мисия; те не са равноапостоли във времето, когато пребивават в Рим. Кирил и Методий са провъзгласени за духовни патрони на Европа едва през 1982 г. от покойния Папа Йоан Павел ІІ. Преди това, някъде през ХVІІ в., те, заедно с Бенедикт Нурсийски (вж. http://www.pravoslavieto.com/life/03.14_sv_Benedikt_Nursijski.htm) са обявени за светители, покровители на християнството. Но духовни патрони на Европа са от ХХ в. насетне.
В целия пасаж, посветен на Кирил и Методий, Теофилакт дава изключително висока оценка на тяхното дело. Той подчертава, че точно по време на престоя им в Рим Климент, заедно с другите ученици, вероятно е бил ръкоположен за презвитер и това му е позволило после да проповядва в земите на моравските славяни. Другите сведения, които получаваме от византийския агиограф, са такива, че потвърждават текстовете от пространните жития, т.е. той също съобщава, че са извършвани литургии на трите основни езика – на гръцки, на латински и на славянски и че славянските книги са били признати за святи книги и е било възможно да се извършва богослужение на езика на моравските славяни. Описана е и смъртта на Константин със сведението, че той приема монашеската схима и името Кирил и дори са дадени парафрази от заветните слова, които той отправя към брат си на смъртното си ложе.
Всички тези детайли в гръцкия текст дават основание на изследователите напълно мотивирано да смятат, че Теофилакт е ползвал някакви български извори, за да състави това житие. Защото подобни подробности, подобно детайлно представяне на делото на Кирил и Методий, са били давани в българските текстове, които са били заинтересовани да пазят сведенията за делото на братята Кирил и Методий. И на това, и на още няколко места в текста ясно личи, че византийският книжовник е преразказвал или някъде дори буквално е цитирал извори на български език.
След като се приключва епизодът с мисията на Кирил и Методий, със смъртта на Кирил в Рим, вече основното действие се връща в земите на Великоморавия, където Методий е епископ и където Климент, заедно с другите ученици, вече проповядва Божието слово. В тази част Теофилакт изгражда образа на Климент предимно като проповедник и като защитник на православното учение. В частта, посветена на престоя им в Моравия, Теофилакт много пъти говори за споровете между Методий и учениците му и немското духовенство, и, разбира се, ненавистния нему Светополк. Именно Теофилакт разказва подробно за пагубното влияние на епископ Вихинг върху Светополк, като смята, че той е една от главните причини за прогонването на Кирило-Методиевите ученици. Не бива да забравяме, че това житие е писано малко години след Великата Схизма между двете църкви. През 1054 г. официално православната и католическата църкви се разделят. Това е най-голямата схизма, най-голямото разделяне. В писанията на Теофилакт, в споровете и в речите, които той приписва на Кирило-Методиевите ученици, ясно личи определено антикатолическата насоченост, антикатолическите настроения на автора; защото според него споровете между Методий като архиепископ и клира, който го придружавал, и немските духовници, са били основно върху природата на Светата Троица – от къде произхожда Светият Дух, дали само от Отца или от Отца и Сина, т.е. върху доктрината, наречена филиокве.
Ако си припомним Пространното житие на Методий, ще видим, че там споровете на Методий с немските духовници се основаваха на съвсем други проблеми. Там те обвиняваха Методий, че е свещеник без диоцез, т.е. намеквайки, че всъщност Папата е взел тяхна територия – неща, които са по-близки до историческата действителност тогава – докато според Теофилакт споровете са били чисто богословски и са засягали един проблем, който става много актуален и става формалната причина за разрива между двете църкви, точно през 1054 г. Така че и в този случай има известен анахронизъм, има известно разминаване с историята, но това не бива да омаловажава пък другите сведения, които съдържа житието. Все пак Теофилакт като човек на своето време, духовник и архиепископ, е бил длъжен да защитава позициите на православната църква. Когато споровете достигат до много разгорещени обиди, анатеми и т.н., когато се стига до оклеветяването на Методий пред Папата, вече книжовниците са подложени и на гонения, и на рестрикции, стига се до писмото на Папа Адриан, в което той обяснява какво има право да се чете в Църквата и какво няма право да бъде четено на славянски, т.е. отново се повтаря сведението от Пространното житие на Методий.
Най-драматичният обрат в събитията от живота на учениците настъпва, разбира се, след смъртта на славянския архиепископ. Тук Теофилакт отново подробно дава историята като ни съобщава, че Методий си е избрал дори свой наследник и е посочил Горазд за свой приемник на архиепископския престол, тъй като Горазд е произхождал от Моравия, познавал е местните хора и вероятно е щял да бъде най-добре и най-безболезнено приет от тях. Посочва се и приемствеността му с другите ученици, на които той е предоставил своята книжовна цел. Но това не се осъществява и Теофилакт описва страданията на Кирило-Методиевите ученици след смъртта на архиепископ Методий. В тези епизоди вече навлизаме в сферата на агиографската идеализация. Тук Теофилакт започва да изгражда образа им като мъченици, защото те са хвърлени в тъмница, една са продадени в робство, измъчвани, бити, унижавани; както пише той, “без да се свенят дори от белите им коси и от църковните им санове”. Тук вече се прибягва и до чудесния момент от житието. Според Теофилакт, докато са били оковани в тъмницата във великоморавската столица, във Велеград, най-напред три пъти имало голямо земетресение, а след това оковите на три пъти падали от ръцете и от краката на тези святи мъже, тъй като Бог по този начин искал да покаже тяхната неприкосновеност, това, че те са святи хора, че не бива да бъдат подлагани на такива мъчения. Тъй като немското духовенство не се трогва от тези събития, едва когато за четвърти път оковите падат и се разтърсва тъмницата, те си взимат бележка и пускат затворниците, като изрично им забраняват да пребивават на територията на Великоморавия и на часа да напуснат пределите на държавата – нещо, което явно е било трудно изпълнимо и самият Теофилакт отново придава определена драматизираност, голяма доза хиперболизация, все в тази линия да изгради мъченическия ореол, да изгради образа им като мъченици, за да подчертае, разбира се, и значението на факта, че те се насочват именно към България.
Когато са освободени от тъмницата, войниците, които били според Теофилакт много груби хора и не зачитали нито санове, нито възраст, ги прогонили в най-студеното време без дрехи и ги оставили сами на тяхната съдба. И в този момент отново се намесва вече агиографът, който продължава да изгражда едновременно с историческия и светителския образ на своя герой и разказва за перипетиите, които те преживяват, за да стигнат до българската столица. Този параграф в житието започва със следните думи: “Те закопнели за България, за България си мечтаели, защото вярвали, че само там ще намерят покой.” Как трябва да тълкуваме тези думи на Теофилакт Охридски?
1) по това време България и Великоморавия са имали обща граница;
2) част от диоцеза на Методий, в който той е бил архиепископ, е влизал в територията на Българската държава, т.е. българският владетел, по това време княз Борис, няма начин да не е знаел, че в съседна нему държава вече се проповядва в Църквата на говоримия, на народния език, и хората не са принудени да слушат Божието слово на неразбираем за тях език;
3) още по времето, когато Борис е пращал официални пратеници в Рим, за да преговаря условията, при които евентуално би приел върховенството на Римската църква над формиращата се тогава българска християнска църква, още от тези пратеничества той е знаел, че в Рим пребивават Константин-Кирил и Методий, апостоли, които са превели светите книги на славянски език. Така че връзките между княз Борис и разпространителите на славянските евангелски слова, вероятно са съществували още приживе на Методий, на когото може би един от заветите към неговите ученици е било и това да се насочат към България, за да продължат там започнатото дело.
След като се приключва епизодът с мисията на Кирил и Методий, със смъртта на Кирил в Рим, вече основното действие се връща в земите на Великоморавия, където Методий е епископ и където Климент, заедно с другите ученици, вече проповядва Божието слово. В тази част Теофилакт изгражда образа на Климент предимно като проповедник и като защитник на православното учение. В частта, посветена на престоя им в Моравия, Теофилакт много пъти говори за споровете между Методий и учениците му и немското духовенство, и, разбира се, ненавистния нему Светополк. Именно Теофилакт разказва подробно за пагубното влияние на епископ Вихинг върху Светополк, като смята, че той е една от главните причини за прогонването на Кирило-Методиевите ученици. Не бива да забравяме, че това житие е писано малко години след Великата Схизма между двете църкви. През 1054 г. официално православната и католическата църкви се разделят. Това е най-голямата схизма, най-голямото разделяне. В писанията на Теофилакт, в споровете и в речите, които той приписва на Кирило-Методиевите ученици, ясно личи определено антикатолическата насоченост, антикатолическите настроения на автора; защото според него споровете между Методий като архиепископ и клира, който го придружавал, и немските духовници, са били основно върху природата на Светата Троица – от къде произхожда Светият Дух, дали само от Отца или от Отца и Сина, т.е. върху доктрината, наречена филиокве.
Ако си припомним Пространното житие на Методий, ще видим, че там споровете на Методий с немските духовници се основаваха на съвсем други проблеми. Там те обвиняваха Методий, че е свещеник без диоцез, т.е. намеквайки, че всъщност Папата е взел тяхна територия – неща, които са по-близки до историческата действителност тогава – докато според Теофилакт споровете са били чисто богословски и са засягали един проблем, който става много актуален и става формалната причина за разрива между двете църкви, точно през 1054 г. Така че и в този случай има известен анахронизъм, има известно разминаване с историята, но това не бива да омаловажава пък другите сведения, които съдържа житието. Все пак Теофилакт като човек на своето време, духовник и архиепископ, е бил длъжен да защитава позициите на православната църква. Когато споровете достигат до много разгорещени обиди, анатеми и т.н., когато се стига до оклеветяването на Методий пред Папата, вече книжовниците са подложени и на гонения, и на рестрикции, стига се до писмото на Папа Адриан, в което той обяснява какво има право да се чете в Църквата и какво няма право да бъде четено на славянски, т.е. отново се повтаря сведението от Пространното житие на Методий.
Най-драматичният обрат в събитията от живота на учениците настъпва, разбира се, след смъртта на славянския архиепископ. Тук Теофилакт отново подробно дава историята като ни съобщава, че Методий си е избрал дори свой наследник и е посочил Горазд за свой приемник на архиепископския престол, тъй като Горазд е произхождал от Моравия, познавал е местните хора и вероятно е щял да бъде най-добре и най-безболезнено приет от тях. Посочва се и приемствеността му с другите ученици, на които той е предоставил своята книжовна цел. Но това не се осъществява и Теофилакт описва страданията на Кирило-Методиевите ученици след смъртта на архиепископ Методий. В тези епизоди вече навлизаме в сферата на агиографската идеализация. Тук Теофилакт започва да изгражда образа им като мъченици, защото те са хвърлени в тъмница, една са продадени в робство, измъчвани, бити, унижавани; както пише той, “без да се свенят дори от белите им коси и от църковните им санове”. Тук вече се прибягва и до чудесния момент от житието. Според Теофилакт, докато са били оковани в тъмницата във великоморавската столица, във Велеград, най-напред три пъти имало голямо земетресение, а след това оковите на три пъти падали от ръцете и от краката на тези святи мъже, тъй като Бог по този начин искал да покаже тяхната неприкосновеност, това, че те са святи хора, че не бива да бъдат подлагани на такива мъчения. Тъй като немското духовенство не се трогва от тези събития, едва когато за четвърти път оковите падат и се разтърсва тъмницата, те си взимат бележка и пускат затворниците, като изрично им забраняват да пребивават на територията на Великоморавия и на часа да напуснат пределите на държавата – нещо, което явно е било трудно изпълнимо и самият Теофилакт отново придава определена драматизираност, голяма доза хиперболизация, все в тази линия да изгради мъченическия ореол, да изгради образа им като мъченици, за да подчертае, разбира се, и значението на факта, че те се насочват именно към България.
Когато са освободени от тъмницата, войниците, които били според Теофилакт много груби хора и не зачитали нито санове, нито възраст, ги прогонили в най-студеното време без дрехи и ги оставили сами на тяхната съдба. И в този момент отново се намесва вече агиографът, който продължава да изгражда едновременно с историческия и светителския образ на своя герой и разказва за перипетиите, които те преживяват, за да стигнат до българската столица. Този параграф в житието започва със следните думи: “Те закопнели за България, за България си мечтаели, защото вярвали, че само там ще намерят покой.” Как трябва да тълкуваме тези думи на Теофилакт Охридски?
1) по това време България и Великоморавия са имали обща граница;
2) част от диоцеза на Методий, в който той е бил архиепископ, е влизал в територията на Българската държава, т.е. българският владетел, по това време княз Борис, няма начин да не е знаел, че в съседна нему държава вече се проповядва в Църквата на говоримия, на народния език, и хората не са принудени да слушат Божието слово на неразбираем за тях език;
3) още по времето, когато Борис е пращал официални пратеници в Рим, за да преговаря условията, при които евентуално би приел върховенството на Римската църква над формиращата се тогава българска християнска църква, още от тези пратеничества той е знаел, че в Рим пребивават Константин-Кирил и Методий, апостоли, които са превели светите книги на славянски език. Така че връзките между княз Борис и разпространителите на славянските евангелски слова, вероятно са съществували още приживе на Методий, на когото може би един от заветите към неговите ученици е било и това да се насочат към България, за да продължат там започнатото дело.
Пътят до българската граница не е никак лесен, макар че те трябва всъщност да стигнат в една съседна държава. Най-напред е трябвало да преплуват Дунав, който по това време на годината – според Теофилакт това е било късна есен, почти началото на зимата – реката е била пълноводна, изключително трудна за преминаване като се има предвид, че това са били и хора на напреднала възраст, хора, които са били по тъмници, подлагани на мъчения. Но, пише той, “с Божията помощ те получили прозрение и вързали с лико по три дъски, по три трупи от дървета, стъпнали на тях като на сал и преминали успешно на отсрещния бряг”. Тук символиката на епизода е повече от прозрачна, с трите трупи, които символизират Светата Троица, сакралното число 3; с Божията помощ и с вярата в това, че ще успеят – елементи на агиографската хиперболизация, които са просто задължителни за жанра и без които не може да се изгради образа на един светец. Така къде със собствени възможности, къде по чудесен начин, те се добират до отсрещния бряг и продължават към Белград, към граничната тогава крепост на Българската държава, но по пътя отсядат при една жена, вдовица, която им оказва гостоприемство, тъй като ги вижда изморени, прежаднели. Дава им вечеря, подслонява ги за през нощта и на сутринта те виждат, че синът й е умрял. Жената ги проклина, започва да ги обижда, да твърди, че те са причина за това нещастие. Тогава групата ученици се затваря в стаята с мъртвото момче, отправя горещи молитви към Бог и детето възкръсва. И този епизод има свой библейски аналог, няма нужда да го търсим дълго. Това е част от историята на Св. Пророк Илия (Стария Завет), когато той възкресява сина на вдовицата, приютила го по време на гоненията срещу него. Така и тук имаме едновременно и чудесен елемент, и препратки към сакралния текст, за да се изгради вече и богословската същност на тези образи: те са вече не само мъченици, но те са богоизбрани, те правят и чудеса; те възкресяват – нещо, което не е достъпно на всеки обикновен смъртен.
В тази прелюдия, с тази допълнителна смислова натовареност на образите, Теофилакт ги праща в крепостта Белград, където се посрещнати изключително радушно от боритаркана (не се казва неговото име) и по най-бърз начин изпратени до столицата Плиска, защото, пише Теофилакт, “боритарканът знаел, че Борис жадува за такива мъчени мъже; че ги очаква с нетърпение”. И действително, когато стигат в столицата Плиска те са посрещнати с почести, настанени са в домовете – всеки от тях – на най-знатните боляри, и им е дадено всичко необходимо, за да се чувстват добре, спокойни и да могат да продължат своята книжовна дейност.
Макар че текстът е агиографски подчинен на строги канони, на много строги изисквания както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието, Теофилакт Охридски успява да приложи и някои чисто белетристични похвати; защото светостта на образа се подчертава и се степенува все повече толкова повече, колкото те се приближават до основната цел в своята мисия, до българската столица. Но идвайки в нея те вече носят ореола не само на Кирило-Методиевите ученици и продължители на делото им, но и на хора, които са правили чудеса, хора, които са изтърпели мъченически гонения; те вече пристигат като едни истински апостоли, като едни просветители, които могат да донесат светлината на евангелското слово.
За съжаление, както пише и Теофилакт, веднага след пристигането Ангеларий умира, тъй като е бил с влошено здраве и несгодите по пътя го сломяват. Остават единствено Климент и Наум, и за другите нямаме никакви сведения; макар че Теофилакт ни съобщава имената на петимата оцелели, достигнали до Плиска – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд. При Теофилакт има една особеност в житието: когато тръгват за България, той изброява тези имена. Когато достигат до Плиска, той казва следните имена: Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Лаврентий. Едно от възможните обяснения е, че той е ползвал отново различни извори, в които е имало различни списъци, по всяка вероятност не са били пет души, а може би повече. Другият опит е името Лаврентий да се обясни като превод на името Сава, но това чисто етимологично не може да бъде добре обосновано, затова по-вероятно е наистина Теофилакт да е ползвал различни извори, които са дали различен списък на хората, достигнали до Плиска и затова да се получава това разминаване в житието. Но именно петимата, заедно с Кирил и Методий, по-късно стават основата на култа към Свети Седмочисленици.
В Плиска те се отдават на книжовна дейност, т.е. те продължават това, което са започнали със своите велики учители и започват подготовката за обезпечаването на Българската църква с необходимите книги, с необходимите текстове, не само евангелски и апостолски, но и химнографски, агиографски, всичко необходимо за богослужението.
След като си почиват, след като се съвземат от преживените премеждия, Климент, по нареждане на Борис, е изпратен в югозападните български земи, които по това време са били наскоро присъединени към територията на държавата. Много е изписано в литературата за причините за изпращането на Климент на територията на дн. Република Македония и отчасти Албания. Ще срещнете, ако четете всичко подред, дори хипотези, че той е едва ли не на заточение, че това са някакви вражди между учениците, че той е пратен там, за да се отдалечи от централната власт и прочее. Дали тези чисто романтични хипотези могат да бъдат доказани е трудно да говорим; можем да спорим много по тези въпроси. Но, ако се замислим за политиката на княз Борис, за християнизирането и славянизирането респективно на държавата, това е един от най-разумните и най-печеливши негови ходове. Защо? Югозападните български земи, които той присъединява към своята държава малко преди идването на Кирило-Методиевите ученици, са спорни земи: една част от тях е в диоцеза на Константинопол, една част от тях е в този на Римската църква и претенциите към тях продължават. Климент, като човек, който е ръкоположен в Рим и който носи със себе си ореола на пряк ученик на Кирил и Методий, е най-подходящият да поеме духовното ръководство на тези територии и да бъде една фигура, която ще се приеме еднакво добре и от Константинопол, и от Рим. Не бива да забравяме, че мислената линия от Солун до Белград е една ивица, която формално е представлявала владения на Римския папа и солунският епископ е бил викарий на Папата почти до кр. на ХІІ столетие, до ІV кръстоносен поход. Това не бива да се забравя. Има едни много сложни, деликатни взаимоотношения между двете църкви, които схизмата не променя и по всяка вероятност Климент е избран именно като човек, който е познат добре в Рим и е поставен добре в очите на римското духовенство. Отивайки там, според житието, първите 7 години от живота си той прекарва като учител, като за целта Борис прави голяма, демонстративна реформа: той създава нова административна област. В житието пише: “разделил Кутмичевица от Кутокий (?) и назначил нов управител, Думбет, като заръчал на Думбет изрично във всичко да се подчинява на светия отец Климент”. Това означава, че Климент е бил с неограничени пълномощия да организира обучение, да организира просветителската си дейност, да прави всичко, което е необходимо, за да се подготвят кадрите за Българската църква, за да може Църквата да е обезпечена с грамотни хора, които да бъдат не само висши йерарси, но да бъдат енорийски свещеници, да основат манастири, т.е. християнизацията да стане факт, но християнизация, извършена от хора, които говорят езика на местното население. Така че изпращането на Климент в тези територии е една много сложна стратегическа постъпка на Борис, с която той си осигурява всъщност вече пълната хегемония над тези новоприсъединени земи. И макар че Теофилакт пише, че това били земи, населени с варвари, където населението не познавало нищо от християнското учение, където трябвало тепърва да се обучават и образоват хората, съвременната археология показва, че там християнството има традиции още от кр. на ІІІ столетие. Откритите на територията на Охрид, Битоля раннохристиянски църкви, с мозайки, с изключително богата архитектура, показват, че християнската традиция там е била непрекъсната. По-скоро задачата на Климент е била да преведе тази вяра на български език, за да бъде тя адекватна за местното население. Така че престоят му в областта Кутмичевица с център Охрид всъщност е една сериозна подготовка за въвеждането на богослужение на български език и за обучаване на необходимите свещеници, които да поемат тази изключително сериозна мисия.
Макар че текстът е агиографски подчинен на строги канони, на много строги изисквания както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието, Теофилакт Охридски успява да приложи и някои чисто белетристични похвати; защото светостта на образа се подчертава и се степенува все повече толкова повече, колкото те се приближават до основната цел в своята мисия, до българската столица. Но идвайки в нея те вече носят ореола не само на Кирило-Методиевите ученици и продължители на делото им, но и на хора, които са правили чудеса, хора, които са изтърпели мъченически гонения; те вече пристигат като едни истински апостоли, като едни просветители, които могат да донесат светлината на евангелското слово.
За съжаление, както пише и Теофилакт, веднага след пристигането Ангеларий умира, тъй като е бил с влошено здраве и несгодите по пътя го сломяват. Остават единствено Климент и Наум, и за другите нямаме никакви сведения; макар че Теофилакт ни съобщава имената на петимата оцелели, достигнали до Плиска – Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Горазд. При Теофилакт има една особеност в житието: когато тръгват за България, той изброява тези имена. Когато достигат до Плиска, той казва следните имена: Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Лаврентий. Едно от възможните обяснения е, че той е ползвал отново различни извори, в които е имало различни списъци, по всяка вероятност не са били пет души, а може би повече. Другият опит е името Лаврентий да се обясни като превод на името Сава, но това чисто етимологично не може да бъде добре обосновано, затова по-вероятно е наистина Теофилакт да е ползвал различни извори, които са дали различен списък на хората, достигнали до Плиска и затова да се получава това разминаване в житието. Но именно петимата, заедно с Кирил и Методий, по-късно стават основата на култа към Свети Седмочисленици.
В Плиска те се отдават на книжовна дейност, т.е. те продължават това, което са започнали със своите велики учители и започват подготовката за обезпечаването на Българската църква с необходимите книги, с необходимите текстове, не само евангелски и апостолски, но и химнографски, агиографски, всичко необходимо за богослужението.
След като си почиват, след като се съвземат от преживените премеждия, Климент, по нареждане на Борис, е изпратен в югозападните български земи, които по това време са били наскоро присъединени към територията на държавата. Много е изписано в литературата за причините за изпращането на Климент на територията на дн. Република Македония и отчасти Албания. Ще срещнете, ако четете всичко подред, дори хипотези, че той е едва ли не на заточение, че това са някакви вражди между учениците, че той е пратен там, за да се отдалечи от централната власт и прочее. Дали тези чисто романтични хипотези могат да бъдат доказани е трудно да говорим; можем да спорим много по тези въпроси. Но, ако се замислим за политиката на княз Борис, за християнизирането и славянизирането респективно на държавата, това е един от най-разумните и най-печеливши негови ходове. Защо? Югозападните български земи, които той присъединява към своята държава малко преди идването на Кирило-Методиевите ученици, са спорни земи: една част от тях е в диоцеза на Константинопол, една част от тях е в този на Римската църква и претенциите към тях продължават. Климент, като човек, който е ръкоположен в Рим и който носи със себе си ореола на пряк ученик на Кирил и Методий, е най-подходящият да поеме духовното ръководство на тези територии и да бъде една фигура, която ще се приеме еднакво добре и от Константинопол, и от Рим. Не бива да забравяме, че мислената линия от Солун до Белград е една ивица, която формално е представлявала владения на Римския папа и солунският епископ е бил викарий на Папата почти до кр. на ХІІ столетие, до ІV кръстоносен поход. Това не бива да се забравя. Има едни много сложни, деликатни взаимоотношения между двете църкви, които схизмата не променя и по всяка вероятност Климент е избран именно като човек, който е познат добре в Рим и е поставен добре в очите на римското духовенство. Отивайки там, според житието, първите 7 години от живота си той прекарва като учител, като за целта Борис прави голяма, демонстративна реформа: той създава нова административна област. В житието пише: “разделил Кутмичевица от Кутокий (?) и назначил нов управител, Думбет, като заръчал на Думбет изрично във всичко да се подчинява на светия отец Климент”. Това означава, че Климент е бил с неограничени пълномощия да организира обучение, да организира просветителската си дейност, да прави всичко, което е необходимо, за да се подготвят кадрите за Българската църква, за да може Църквата да е обезпечена с грамотни хора, които да бъдат не само висши йерарси, но да бъдат енорийски свещеници, да основат манастири, т.е. християнизацията да стане факт, но християнизация, извършена от хора, които говорят езика на местното население. Така че изпращането на Климент в тези територии е една много сложна стратегическа постъпка на Борис, с която той си осигурява всъщност вече пълната хегемония над тези новоприсъединени земи. И макар че Теофилакт пише, че това били земи, населени с варвари, където населението не познавало нищо от християнското учение, където трябвало тепърва да се обучават и образоват хората, съвременната археология показва, че там християнството има традиции още от кр. на ІІІ столетие. Откритите на територията на Охрид, Битоля раннохристиянски църкви, с мозайки, с изключително богата архитектура, показват, че християнската традиция там е била непрекъсната. По-скоро задачата на Климент е била да преведе тази вяра на български език, за да бъде тя адекватна за местното население. Така че престоят му в областта Кутмичевица с център Охрид всъщност е една сериозна подготовка за въвеждането на богослужение на български език и за обучаване на необходимите свещеници, които да поемат тази изключително сериозна мисия.
Климент е пратен в Кутмичевица в качеството си на учител, на човек, който трябва да обучи десетки духовници. Според Теофилакт Климент за 7 години обучил 3500 ученика. Доколко тази цифра е вярна, доколко е агиографска идеализация трудно можем да кажем и не това е важното, макар че и около тази цифра е изписано много (...). По-важното е следващото изречение, след тази цифра, когато Теофилакт казва, че Климент е обучил 3500 души, изречението продължава със следното: “така както той за всяка енория вече имал свои доверени ученици”. Това е ключ към мисията на Климент за тези 7 години, или 8, или 10, които той е прекарал, преди да бъде провъзгласен за епископ на българския език. Но явно и самият Теофилакт си е давал сметка за значението на делото на Климент през този период, защото той много подробно описва неговата дейност като учител. Първо казва, че той е преподавал, обучавал и наставлявал в четмо и писмо от най-малките, от децата, почти до беловласи старци – всеки, който имал желание, можел да бъде изучен от този велик книжовник. Изобщо в този епизод от текста имаме още едно свидетелство за това, че Теофилакт е ползвал и някои български извори, защото разказвайки за дейността на Климент, изведнъж повествованието минава в първо лице, което дотогава не е било изобщо в житието, като казва “А на нас, смирените и недостойните, които трудно държахме калема в ръката, той като грижлив баща хващаше ръцете и ни учеше да изписваме сложните криволици на буквите. Бдеше над нас като грижовна майка над децата си...” и прочее. Целият пасаж, който е от първо лице, по всяка вероятност е взет от готов текст и прибавен към житието, без дори да бъде и надлежно редактиран, което само подкрепя твърдението, че изворите, които е ползвал Теофилакт, са били и на български език, може би основно на български език.
Така като учител Климент става изключително популярен в областта, защото той не само обучавал на четмо и писмо, не само е преподавал религиозно знание, но той е бил мисионер в най-широкия и в най-пълния смисъл на понятието, тъй като е предал на хората и редица практически умения, т.е. това, което е мисионерството по призвание: не само да евангелизира, не само да проповядва Божието слово, но и да обучава хората, да им дава други знания. Според Теофилакт Климент е бил човек, който е научил местните хора да си правят къщите с двускатни покриви, за да може, казва, снегът да се смъква по тях и да не се трупа. Те дотогава не знаели да строят по този начин – можете ли да си представите къде е попаднал. Научил ги да облагородяват дивите овошки от горите и да ядат сочни, вкусни плодове. Научил ги да разпознават лечебните треви от отровни и да ги ползват когато има нужда, т.е. той им е предавал и практически умения. Във връзка с това искам да отворя една скоба и да ви върна към нашето съвремие. В Охрид има сорт череши, които се наричат “климентовки” и местното население вярвало, че това са черешите, които Климент облагородил още през ІХ век. Възрастните хора там винаги посочват едни и същи череши, когато ги попитат за това, и казват: “Да, това са климентовките; това, което Св. Климент ни е научил да отглеждаме.” Тези череши виреят само в Охрид и никъде другаде. Споменът за Климент и култът към него не е само църковен култ, а се е превърнал в една всенародна почит, която и до ден днешен може да се усети, ако човек прекара в Охрид малко по-дълго време и има непосредствен контакт с местното население. Макар че още тогава след смъртта си той е обявен за небесен покровител на града, и до сега местните жители си го тачат като покровител, като защитник, като ангел-пазител на целия град и индивидуално на всеки един човек – силно присъствие на култа към Климент. Даже през 1969 г. излиза в Скопие една малка книжка, която се нарича “Легенди за Св. Кл. Охридски” от македонската колега Вера Стойчевска. Тя е събрала десетки легенди, в които се разказва как Св. Климент помага срещу турците, как помага срещу кърджалии в размирните времена, как помага през Втората световна война, срещу германците, които са били там враг номер едно, как помага след това, как помага и през комунистическия режим. Записани са легендите. Това е един много силен и много продуктивен култ, който прехвърля събитията според конкретната историческа ситуация.
Например има легенда, че когато турците искали да влязат в града, Св. Климент взел всичките коне през нощта, подковал им подковите наобратно и ги пуснал да бягат от Охрид и всички си мислели, че жителите на града са напуснали, и си заминали турците. Когато са приближавали немски войски, има записана легенда, че пуснал мъгла над града и те го подминали, тъй като не знаели, че има населено място; и прочее текстове. Естествено, те звучат някои много наивно, някои будят едно наивно умиление, но това показва един жизнен култ. Това показва един много силен исторически спомен и заслужава да си зададем въпроса защо охридските църкви (Прилеп, Битоля), въобще тази част на България, почти няма църква без изображение на Кл. Охридски, особено от византийския период, където той е или като лечител, или като патрон, или като покровител, но го има в стенописните ансамбли. От източна България нататък почти няма църква, в която да не фигурира образа на Климент Охридски. Дали това е само историческият спомен, дали това са други причини, просто един факт, който очаква тепърва да му се обърне много сериозно внимание.
Климент не само ограмотява, образова, но той дава и практически знания, което вече го прави изключително популярен сред местното население и вероятно това е причината 7 години след като е преподавал, учителствал – тук 7 също е едно сакрално число, така че не бива да се приема като факт, но може да се приеме някакъв такъв срок – Симеон го вика обратно в столицата Плиска и казва, че той ще бъде ръкоположен за пръв епископ на български език. Разбира се, най-напред Климент смирено отказва, позовавайки се на напредналата си възраст, на тежкото си здравословно състояние, но тогава владетелят казва, че ако той не стане епископ, той пък няма да е цар на българите и Климент и принуден да приеме този епископски сан и се връща вече в земите си като епископ, а неговият сподвижник Наум, който по това време е бил в столицата Плиска, я напуска и заедно с Климент пристига в Охрид, където продължава учителската дейност, където продължава на мисионерското си поприще и основава своя манастир на брега на Охридското езеро. Това е манастирът, посветен на Св. Архангел Михаил, иначе известен като манастира “Св. Наум” на езерото край Охрид. В този манастир той е погребан, но той не е оригиналът от Х в. – манастирът е бил разрушен, по време на Комнините. Там е погребан Св. Наум, в една от страничните ниши, има цял параклис, посветен на него, изписан със сцени от житието му, но това изписване е през ХVІІ в., а гробът му е под стенописите и калугерът там казва, че ако опрете ухо на сандъка, ще чуете как тупти сърцето на Св. Наум и наистина се чува – който може да чуе, го чува. Това е едно от чудесата на този манастир. Наум построява този манастир, а Св. Климент започва строежа на манастира “Св. Пантeлеймон” в местността Плаушле (?) – това е едно възвишение, хълмче – която има пряк изглед към езерото. Фактически в този манастир той е погребан след смъртта му.
Като епископ на български език, Климент вече има и друго поприще за изява: той преди всичко е проповедник, наставник от амвона на църквата. И тогава според Теофилакт той започнал да пише за простите българи прости и ясни слова, които като с мляко хранели зажаднелите им за Христовото слово души. Тъй като те били все още новопокръстени и не можели да приемат твърда духовна храна, той има давал простички слова, за да ги образова и да ги въведе в тайните на християнското учение. Именно според Теофилакт Климент е бил автор на поучителни слова, на похвални слова за големите празници, защото, пише той, “похвалил е и светиите, и нашия предтеча и кръстител, и ще видиш, че и Божията майка не е останала непохвалена”. И действително творбите на Климент обхващат целия кръг на големите празници в годишното богослужение на християнската църква. Отделно Теофилакт съобщава, че Климент е съставил много песнопения и духовни песни в прослава на светиите и на господските празници. Доскоро, допреди 5-6 години, този факт се смяташе за силно преувеличен от страна на Теофилакт, тъй като беше известна само службата на Климент, посветена на св. Кирил. Но последните проучвания на текстологията извадиха на бял свят над 20 служби, чийто автор е св. Климент Охридски. Така че в сведенията на Теофилакт наистина е вярно, че освен словата той е писал и химнографски текстове за цялата година. Още в средата на ХІХ в. сръбският учен Люба Стоянович, който работи във Виена, изказва хипотезата само на базата на 4-5 познати тогава Климентови слова, че този книжовник по своя замах най-вероятно е написал произведения за целия празничен цикъл. Той дори го определя като автор на първия славянски годишен панегирик. Това прозрение се оказа вярно, и много повече, защото Климент е писал не само слова за цялата година, за празниците през годината, но и служби в прослава на светци и на господските празници. Един книжовник с изключителен размах, който оставя трайна следа в съзнанието и на своите съвременници, и на техните потомци.
И накрая, пише Теофилакт, за да даде най-ценни дар на своята майка, Църквата, преди смъртта си той превел целия Цветен Триод – тази част, уточнява гръцкият автор, която се пее от Томина Неделя до Петдесетница, т.е. тържествената част от триода. Постният триод, който се пее по време на пости, беше преведен от Константин Преславски, заедно с оригиналните части; а Цветният е преведен от Климент Охридски. Дори този факт е достатъчен, за да ни убеди, че не можем да говорим за някакво съперничество, не дай си Боже за вражда между двете школи, както понякога в някои по-ранни (по-стари) съчинения може да прочетете, че в Плиска и Преслав били по-образовани, в Охрид – по-неграмотни и по-простички слова се пишели, двете школи се конкурирали; нищо подобно няма. Това, което се прави, е съгласувано, за да може всички моменти от богослужението, за всички дни от годината да има текстове, които да ползват свещениците. В това отношение Климент държи първенството, защото той е писал не само своите авторски съчинения, поучителни и похвални, но е написал и едни образци на поучителни и похвални слова, на които само се сменя името на светеца за дадения ден и те са така универсално написани, че могат да се четат по всякакъв повод за улеснение именно на по-млади свещеници, хора проповедници, които не могат сами да си напишат текстове – едно явление, което ни е познато в латинската проповедническа традиция и което вероятно Климент е усвоил по време на престоя си във Велика Моравия и което прилага и в българска среда, защото е писал общи поучителни слова, общи похвални слова, на които трябва да се смени само името на светеца и общи служби, в които само се дава конкретното име за деня; иначе песнопението е така съчинено, че отговаря на всички универсални потребности на християнската църква. Това е резултат именно от неговата учителска (преподавателска) дейност.
Така като учител Климент става изключително популярен в областта, защото той не само обучавал на четмо и писмо, не само е преподавал религиозно знание, но той е бил мисионер в най-широкия и в най-пълния смисъл на понятието, тъй като е предал на хората и редица практически умения, т.е. това, което е мисионерството по призвание: не само да евангелизира, не само да проповядва Божието слово, но и да обучава хората, да им дава други знания. Според Теофилакт Климент е бил човек, който е научил местните хора да си правят къщите с двускатни покриви, за да може, казва, снегът да се смъква по тях и да не се трупа. Те дотогава не знаели да строят по този начин – можете ли да си представите къде е попаднал. Научил ги да облагородяват дивите овошки от горите и да ядат сочни, вкусни плодове. Научил ги да разпознават лечебните треви от отровни и да ги ползват когато има нужда, т.е. той им е предавал и практически умения. Във връзка с това искам да отворя една скоба и да ви върна към нашето съвремие. В Охрид има сорт череши, които се наричат “климентовки” и местното население вярвало, че това са черешите, които Климент облагородил още през ІХ век. Възрастните хора там винаги посочват едни и същи череши, когато ги попитат за това, и казват: “Да, това са климентовките; това, което Св. Климент ни е научил да отглеждаме.” Тези череши виреят само в Охрид и никъде другаде. Споменът за Климент и култът към него не е само църковен култ, а се е превърнал в една всенародна почит, която и до ден днешен може да се усети, ако човек прекара в Охрид малко по-дълго време и има непосредствен контакт с местното население. Макар че още тогава след смъртта си той е обявен за небесен покровител на града, и до сега местните жители си го тачат като покровител, като защитник, като ангел-пазител на целия град и индивидуално на всеки един човек – силно присъствие на култа към Климент. Даже през 1969 г. излиза в Скопие една малка книжка, която се нарича “Легенди за Св. Кл. Охридски” от македонската колега Вера Стойчевска. Тя е събрала десетки легенди, в които се разказва как Св. Климент помага срещу турците, как помага срещу кърджалии в размирните времена, как помага през Втората световна война, срещу германците, които са били там враг номер едно, как помага след това, как помага и през комунистическия режим. Записани са легендите. Това е един много силен и много продуктивен култ, който прехвърля събитията според конкретната историческа ситуация.
Например има легенда, че когато турците искали да влязат в града, Св. Климент взел всичките коне през нощта, подковал им подковите наобратно и ги пуснал да бягат от Охрид и всички си мислели, че жителите на града са напуснали, и си заминали турците. Когато са приближавали немски войски, има записана легенда, че пуснал мъгла над града и те го подминали, тъй като не знаели, че има населено място; и прочее текстове. Естествено, те звучат някои много наивно, някои будят едно наивно умиление, но това показва един жизнен култ. Това показва един много силен исторически спомен и заслужава да си зададем въпроса защо охридските църкви (Прилеп, Битоля), въобще тази част на България, почти няма църква без изображение на Кл. Охридски, особено от византийския период, където той е или като лечител, или като патрон, или като покровител, но го има в стенописните ансамбли. От източна България нататък почти няма църква, в която да не фигурира образа на Климент Охридски. Дали това е само историческият спомен, дали това са други причини, просто един факт, който очаква тепърва да му се обърне много сериозно внимание.
Климент не само ограмотява, образова, но той дава и практически знания, което вече го прави изключително популярен сред местното население и вероятно това е причината 7 години след като е преподавал, учителствал – тук 7 също е едно сакрално число, така че не бива да се приема като факт, но може да се приеме някакъв такъв срок – Симеон го вика обратно в столицата Плиска и казва, че той ще бъде ръкоположен за пръв епископ на български език. Разбира се, най-напред Климент смирено отказва, позовавайки се на напредналата си възраст, на тежкото си здравословно състояние, но тогава владетелят казва, че ако той не стане епископ, той пък няма да е цар на българите и Климент и принуден да приеме този епископски сан и се връща вече в земите си като епископ, а неговият сподвижник Наум, който по това време е бил в столицата Плиска, я напуска и заедно с Климент пристига в Охрид, където продължава учителската дейност, където продължава на мисионерското си поприще и основава своя манастир на брега на Охридското езеро. Това е манастирът, посветен на Св. Архангел Михаил, иначе известен като манастира “Св. Наум” на езерото край Охрид. В този манастир той е погребан, но той не е оригиналът от Х в. – манастирът е бил разрушен, по време на Комнините. Там е погребан Св. Наум, в една от страничните ниши, има цял параклис, посветен на него, изписан със сцени от житието му, но това изписване е през ХVІІ в., а гробът му е под стенописите и калугерът там казва, че ако опрете ухо на сандъка, ще чуете как тупти сърцето на Св. Наум и наистина се чува – който може да чуе, го чува. Това е едно от чудесата на този манастир. Наум построява този манастир, а Св. Климент започва строежа на манастира “Св. Пантeлеймон” в местността Плаушле (?) – това е едно възвишение, хълмче – която има пряк изглед към езерото. Фактически в този манастир той е погребан след смъртта му.
Като епископ на български език, Климент вече има и друго поприще за изява: той преди всичко е проповедник, наставник от амвона на църквата. И тогава според Теофилакт той започнал да пише за простите българи прости и ясни слова, които като с мляко хранели зажаднелите им за Христовото слово души. Тъй като те били все още новопокръстени и не можели да приемат твърда духовна храна, той има давал простички слова, за да ги образова и да ги въведе в тайните на християнското учение. Именно според Теофилакт Климент е бил автор на поучителни слова, на похвални слова за големите празници, защото, пише той, “похвалил е и светиите, и нашия предтеча и кръстител, и ще видиш, че и Божията майка не е останала непохвалена”. И действително творбите на Климент обхващат целия кръг на големите празници в годишното богослужение на християнската църква. Отделно Теофилакт съобщава, че Климент е съставил много песнопения и духовни песни в прослава на светиите и на господските празници. Доскоро, допреди 5-6 години, този факт се смяташе за силно преувеличен от страна на Теофилакт, тъй като беше известна само службата на Климент, посветена на св. Кирил. Но последните проучвания на текстологията извадиха на бял свят над 20 служби, чийто автор е св. Климент Охридски. Така че в сведенията на Теофилакт наистина е вярно, че освен словата той е писал и химнографски текстове за цялата година. Още в средата на ХІХ в. сръбският учен Люба Стоянович, който работи във Виена, изказва хипотезата само на базата на 4-5 познати тогава Климентови слова, че този книжовник по своя замах най-вероятно е написал произведения за целия празничен цикъл. Той дори го определя като автор на първия славянски годишен панегирик. Това прозрение се оказа вярно, и много повече, защото Климент е писал не само слова за цялата година, за празниците през годината, но и служби в прослава на светци и на господските празници. Един книжовник с изключителен размах, който оставя трайна следа в съзнанието и на своите съвременници, и на техните потомци.
И накрая, пише Теофилакт, за да даде най-ценни дар на своята майка, Църквата, преди смъртта си той превел целия Цветен Триод – тази част, уточнява гръцкият автор, която се пее от Томина Неделя до Петдесетница, т.е. тържествената част от триода. Постният триод, който се пее по време на пости, беше преведен от Константин Преславски, заедно с оригиналните части; а Цветният е преведен от Климент Охридски. Дори този факт е достатъчен, за да ни убеди, че не можем да говорим за някакво съперничество, не дай си Боже за вражда между двете школи, както понякога в някои по-ранни (по-стари) съчинения може да прочетете, че в Плиска и Преслав били по-образовани, в Охрид – по-неграмотни и по-простички слова се пишели, двете школи се конкурирали; нищо подобно няма. Това, което се прави, е съгласувано, за да може всички моменти от богослужението, за всички дни от годината да има текстове, които да ползват свещениците. В това отношение Климент държи първенството, защото той е писал не само своите авторски съчинения, поучителни и похвални, но е написал и едни образци на поучителни и похвални слова, на които само се сменя името на светеца за дадения ден и те са така универсално написани, че могат да се четат по всякакъв повод за улеснение именно на по-млади свещеници, хора проповедници, които не могат сами да си напишат текстове – едно явление, което ни е познато в латинската проповедническа традиция и което вероятно Климент е усвоил по време на престоя си във Велика Моравия и което прилага и в българска среда, защото е писал общи поучителни слова, общи похвални слова, на които трябва да се смени само името на светеца и общи служби, в които само се дава конкретното име за деня; иначе песнопението е така съчинено, че отговаря на всички универсални потребности на християнската църква. Това е резултат именно от неговата учителска (преподавателска) дейност.
Климент е една изключителна фигура, която Теофилакт определя като най-голям апостол на българите; сравнява го с ап. Павел и му дава една изключително висока оценка и като книжовник. Още повече, че Теофилакт самият е бил оратор, самият той е завършил училище за ритори и по всяка вероятност доста критично е оценявал написаното от Климент.
В края на живота си Климент завещава на своите сънародници да го погребат в манастира “Св. Пантелеймон” в гроб, който той самият предварително си е изкопал – това е много стара монашеска традиция – и той действително е погребан там, като за съжаление съдбата на мощите му е много драматична, тъй като при превземането на Охрид от турците той е преместен в другата църква, “Св. Богородица” (...); след това от там е разделена главата, разделени са отделни части. По време на войните на Балканите една част от костите са отнесени в църквата “Св. Седмочисленици” и следите им после се губят. Но така или иначе в Охрид на гроба на Климент има много малка част от тях; това, разбира се, не пречи те да бъдат обект на поклонение.
Климент умира на 27. юли 916 г. и в ранните славянски месецослови (пр. Скопски миней) неговата памет е на 27. юли. Но тъй като много често тя е съвпадала с честванията на пророк Илия и на Преображение Господне (вж. Преображенско въстание), които също са по това време, по чисто практически съображения тя е преместена на 25. ноември, когато е паметта на св. Климент Римски (духовния патрон на Климент) и фактически православната църква го чества на 25. ноември.
В Асеманиевото евангелие, което е един ранен глаголически паметник от кр. Х в. и нач. ХІ в. паметта на Климент е под дата 25. ноември, т.е. това отразява вече преместването на празника, за да може да му се отдаде дължимата почит, така както подобава, да не се смесва с другите големи празници. И в повечето минеи, където има служби за Климент Охридски, датата е 25. ноември. Под дата 27. юли е записана само голямата служба, която е дело на Григорий (Охридски архиепископ), на Константин Кавасила и на Теофилакт Охридски – всеки един от тях последователно е написвал песнопения в прослава на Св. Климент. Около средището, което той създава и около манастира на Св. Наум наистина възниква една сериозна книжовна школа, известна като Охридска книжовна школа, която е дала десетки произведения, преписи на служебни текстове и с нейното име са свързани и други книжовници.
§. Творчеството на Кл. Охридски
В края на живота си Климент завещава на своите сънародници да го погребат в манастира “Св. Пантелеймон” в гроб, който той самият предварително си е изкопал – това е много стара монашеска традиция – и той действително е погребан там, като за съжаление съдбата на мощите му е много драматична, тъй като при превземането на Охрид от турците той е преместен в другата църква, “Св. Богородица” (...); след това от там е разделена главата, разделени са отделни части. По време на войните на Балканите една част от костите са отнесени в църквата “Св. Седмочисленици” и следите им после се губят. Но така или иначе в Охрид на гроба на Климент има много малка част от тях; това, разбира се, не пречи те да бъдат обект на поклонение.
Климент умира на 27. юли 916 г. и в ранните славянски месецослови (пр. Скопски миней) неговата памет е на 27. юли. Но тъй като много често тя е съвпадала с честванията на пророк Илия и на Преображение Господне (вж. Преображенско въстание), които също са по това време, по чисто практически съображения тя е преместена на 25. ноември, когато е паметта на св. Климент Римски (духовния патрон на Климент) и фактически православната църква го чества на 25. ноември.
В Асеманиевото евангелие, което е един ранен глаголически паметник от кр. Х в. и нач. ХІ в. паметта на Климент е под дата 25. ноември, т.е. това отразява вече преместването на празника, за да може да му се отдаде дължимата почит, така както подобава, да не се смесва с другите големи празници. И в повечето минеи, където има служби за Климент Охридски, датата е 25. ноември. Под дата 27. юли е записана само голямата служба, която е дело на Григорий (Охридски архиепископ), на Константин Кавасила и на Теофилакт Охридски – всеки един от тях последователно е написвал песнопения в прослава на Св. Климент. Около средището, което той създава и около манастира на Св. Наум наистина възниква една сериозна книжовна школа, известна като Охридска книжовна школа, която е дала десетки произведения, преписи на служебни текстове и с нейното име са свързани и други книжовници.
§. Творчеството на Кл. Охридски
Творчеството на Климент е наистина много богато, много разнообразно и показва един изключително талантлив книжовник. Още през 1971-73 г. Българската академия на науките осъществи едно тритомно издание на всички известни произведения на Климент Охридски и на произведения, които се предполага, че са излезли изпод перото му, макар и анонимни; 3 големи тома, в които може да се намери почти всичко, известно за неговото прозаическо творчество. Предстои четвъртият том, който да представи химнографското му наследство. През последните години станаха откритията и все още той не може да бъде завършен, тъй като се предполага, че и други произведения ще бъдат идентифицирани като Климентови.
Основните произведения на Кл. Охридски, разгледани по жанрове, дават представа за стила, маниера на този книжовник, проповедник и голям оратор.
1. Поучителни слова
Обикновено те са много кратки, много стегнати и с няколко изречения въвеждат в смисъла на деня или на празника, който ще трябва да се празнува. Ако е за неделя, се казва, че това е неделен ден, Божият ден за празнуване, за отдаване почит на Божието творение и че в този ден всички вярващи задължително трябва да се съберат в църквата, където са задължени да запалят свещ, да отидат в черква и да отдадат почит на своя Творец и Спасител.
1.1. кратки наставления
Това са наставления в чисто морален и нравствен аспект. Много често преди Климент се определя като проповедник на нравственото богословие, защото неговите произведения, поучителните слова предимно, обръщат внимание главно на това да възпитават у своите енориаши основните морални ценности на християнството. Най-често Климент обяснява кои са основните грехове, че не трябва да се краде, да се прелюбодейства, да се лъже; че не трябва да се прекалява с яденето, с пиенето; че трябва да се ходи редовно на църква; т.е. той поучава и наставлява своите енориаши в един практически, един битов план, като им посочва основните задължения като християни и основните грешки, които те биха могли да допуснат и да се отклонят от пътя на духовното спасение. Поучителните слова наистина са кратички, простички и много разбираеми. Много точно е поднесено всичко – именно като на хора, които за първи път се сблъскват с определени нравствени норми.
1.2. общи поучения
1.2.1. общо поучение за апостол и мъченик
В него отново се съобщава “Да знаете, братя, днес е празникът на светия ... (който се случи) и да знаете, че в негова памет сме се събрали в църквата.” – и се продължава в линията на тези нравствени наставления
1.2.2. общо поучение за неделните дни
За християнската църква всеки неделен ден си има определена тематика. Има неделя на Митаря и Фарисея (вж. http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/Mitarja.htm), неделя на Самарянката (вж. http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/samarjankata/index.htm), неделя на Православието (вж. http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/01_Nedelja_Pravoslavna/index.htm), неделя на Вси Светии (вж. http://www.pravoslavieto.com/calendar/nedelnik/sled_Petdesetnica/01_vsi_svetii/index.htm), т.е. неделният ден, освен че е празничен, освен че е денят, в който Бог си е отдъхнал и е дал почит на това, което той е сътворил, тематично е свързан с някои важни евангелски събития. И всеки от тези неделни дни си има някаква тема.
В общите поучения Климент избягва това тематично разделение и акцентува предимно на значението на неделния ден като ден, в който всички вярващи трябва да се съберат в църквата – това е тяхното основно задължение; и отивайки в църква, да се замислят за своите грехове, за своите благодеяния и по този начин да възпитават у себе си християнските ценности. Изключения има в някои други поучителни слова, които са посветени напр. на Богоявление, поучения за Преображение Господне.
Основно поученията са свързани с големите господски празници – тези, които не са общи. Напр. в поучението за Преображение се заклеймяват хората, които изпълняват бесовски танци и песнопения. Имат се предвид дохристиянските традиции – те трябва да бъдат забравени. Явно енориашите на Климент все още са носели в себе си спомена за своите езически традиции. А в друго едно слово упреква своите енориаши, че прибягват до суровоядството, т.е. ядат сурово месо, което също е грях от страна на Църквата, и обяснява как трябва да се постъпва в такива случаи. Обикновено обект на заклеймяване е скъперничеството, или пък прекомерната лакомия, прекомерното пилеене, разхищението; изобщо всичко крайно, като винаги се дават за пример основните християнски добродетели – вярата, надеждата, любовта и умереността във всичко. Определено тези поучителни слова са еднотипни, но едновременно с това те създават усещането за много близък контакт с аудиторията и много конкретни и точни наставления, които е давал на слушателите.
Има обаче една друга група от няколко по-обширни и по-богословски поучения, които разбира се са свързани и със сериозни теми в християнската догматика. Сред тях са поучението за Великден (Пасха, Възкресение Христово), поучение за Сътворението, за деня на Страшния съд и за Светата Троица, както и едно много интересно поучение, в което всъщност, за разлика от всички останали, много конкретно проповедникът обяснява какво трябва да направи християнинът, преди да отиде да се изповяда при свещеника; какво трябва да съблюдава, колко дни да пости, как да се очисти, какво да избягва, какви храни, да се въздържа от връзки с противния пол, да се въздържа от лоши помисли, да не лъже, да не клевети, за да може с чисто сърце, с пречистена душа да отиде да се изповяда и да получи опрощение на греховете.
Интересно е и словото за Сътворението и за Страшния съд, защото това е всъщност един разказ на библейската история с тълкувания, който той обяснява: как е сътворен светът, защо така е сътворен, защо Бог е постъпил по един или по друг начин и всъщност в рамките на няколко страници дава отговори на едни, явно, от най-често задаваните въпроси към християнската религия изобщо: защо Бог е позволил на Адам и Ева да съгрешат, след като е всезнаещ; защо е позволил на човека да изпадне в грях, след като иска спасението на душата му, на които се вижда обяснението в самите слова в духа на християнската традиция.
Поучителното слово за Великден е изключително емоционално въздействащо. В него има много обширни цитати от Евангелията, описващи това събитие и една своеобразна кулминация – описанието на смъртта на Исус на кръста, като казва, че когато Исус издъхнал, земята се смрачила, слънцето се скрило, “Луната и звездите, пише, помръкнаха и като че ли цялата вселена потъна в скръб.” Дори завесата на храма се раздира на две. Т.е. прави алюзии и с евангелския разказ, и с някои свои коментари, с които засилва въздействието на този празник, който и без друго е най-важният и най-сакралният за християните и за цялата история на света.
Не случайно Теофилакт определя словата като “прости и ясни”, защото са кратки, нагледно представят материята, с която се занимава проповедникът и са насочени отново към нравственото възпитание на вярващите. Тук няма да намерите поучения от типа на поученията в “Учително евангелие” (въпросите за Светата Троица, за природата на Светия Дух, на Бог Син, Бог Отец – една висша богословска материя); тук определено Климент се придържа към битовите проблеми, към битовото равнище на представяне на християнството.
2. Похвални слова
Климент е автор на 9 похвални слова, които със сигурност са излезли изпод перото му. Името му фигурира в насловите на тези творби. Но те са така еднотипно композирани и толкова единни като стилистика, че на базата на техните белези още няколко произведения, анонимни, могат да бъдат приети за Климентово дело. Неговите похвални слова са изключително стегнати като композиция. Те пак са кратки, в тях няма подробности, но са изключително емоционално въздействащи, което разбира се е и целта на проповедника. Обикновено тези слова започват с кратки уводчета, стилизирани почти до словесни клишета: “Настана, празнолюбци, светлият празник на светия отец наш Кирил” или “Възсия нам празнолюбци пресветлото лице на Богородица” и т.н. Имат едно много кратко представяне на живота на светеца или на смисъла на съответния празник, след което се излага същинската похвала, т.е. представя се една сравнително обемиста реторична строфа, която е изградена на принципа на синтактичния паралелизъм. Всичките похвали на Климент са композирани по този начин – 10, 15-16 изречения, синтактично подредени, с едно анафорично начало и това вече създава усещане и за ритмично членение на фразата. Дори някои изследователи са склонни да смятат, че става дума за псалмоподобни текстове, за поетически откъси, които са вмъкнати в похвалното слово, за да придадат по-силно въздействие на фразата. Похлавите са изключително стилистично натоварени – маркирани са с метафори, със сравнения, с риторически амплификации, хиперболи и т.н., за да създадат монументалния образ на светеца пред вярващите.
И една особеност на творчеството на Климент, която многократно е изтъквана и подчертавана, това е неговото предпочитание към сравнение със светлината и светлинните източници. В една своя студия Лиляна Грашева нарича това “светлинна образност на словата на Климент”, като този избор не е случаен. Светлината в средновековното мислене е не само естетическа, но тя е една основна философска категория. Не бива да забравяме, че една от ипостасите, т.е. от проявленията на християнския Бог, е именно светлината. Самата дума “святост” има корен, близък до представата за светлина. Затова светецът винаги има ореол, който е светъл, блести. Бог също е светлина.
Първият акт на Сътворението е да се раздели светлината от тъмнината, респ. светлината е порядъкът, космосът, а светлината е хаосът. Светлината за Средновековието е една философска метафора, която по предметен път представя идеята за Бог и нейният материален носител – златото. През Средновековието са смятали, че златото, това е опредметена светлина; че ако докоснеш злато, ти докосваш Божествената светлина и Божествената енергия. Предвид естетичните качества на самия метал и предвид на неговото изключително сияние, което то носи. И не случайно фоновете на иконите в ранните църкви са изцяло златни, защото това е вечността – тя не подлежи на промяна (...), тя представя вечността. Ранните ръкописи, царските ръкописи са правени, миниатюрите, на златен фон – тънки златни листове, залепени върху пергамент. Изобщо златото и светлината като негов генеричен образ са много популярни през Средновековието и именно затова и Климент избира една от най-популярните философски категории, да я опредмети, да я онагледи, сравнявайки своите герои-светци с мълнии, със слънце, със звезди, със злато. Те обикновено са светлозарни, трибезначални, светят, сияят, блестят – изобщо една каскада от светлини може да откриете в неговите слова именно поради избора на това централно понятие, което носи в себе си изключително много отношения и е много благодатно за разработване на различни художествени образи.
Първият акт на Сътворението е да се раздели светлината от тъмнината, респ. светлината е порядъкът, космосът, а светлината е хаосът. Светлината за Средновековието е една философска метафора, която по предметен път представя идеята за Бог и нейният материален носител – златото. През Средновековието са смятали, че златото, това е опредметена светлина; че ако докоснеш злато, ти докосваш Божествената светлина и Божествената енергия. Предвид естетичните качества на самия метал и предвид на неговото изключително сияние, което то носи. И не случайно фоновете на иконите в ранните църкви са изцяло златни, защото това е вечността – тя не подлежи на промяна (...), тя представя вечността. Ранните ръкописи, царските ръкописи са правени, миниатюрите, на златен фон – тънки златни листове, залепени върху пергамент. Изобщо златото и светлината като негов генеричен образ са много популярни през Средновековието и именно затова и Климент избира една от най-популярните философски категории, да я опредмети, да я онагледи, сравнявайки своите герои-светци с мълнии, със слънце, със звезди, със злато. Те обикновено са светлозарни, трибезначални, светят, сияят, блестят – изобщо една каскада от светлини може да откриете в неговите слова именно поради избора на това централно понятие, което носи в себе си изключително много отношения и е много благодатно за разработване на различни художествени образи.
Сега, когато се идентифицират текстовете на Климент в етнографията, освен че се търсят акростихчета с името му като автор (дали Климент, дали само Клим поради нарушение на акростиха), се гледа и стилистиката на произведенията и когато се идентифицират тези сложни, многокоренни прилагателни, съдържащи светлина, злато и др. представи за светлинни източници, вече атрибуцията става много по-сигурна и произведенията естествено с по-голяма вероятност се приписват на св. Климент Охридски. Така че този беден стил не е никак за пренебрегване. Това е сериозен критерий за атрибуция, който позволява да се ориентираме в множеството анонимни творби.
3. Пространните жития на Константин-Кирил и Методий
3. Пространните жития на Константин-Кирил и Методий
Това наистина е един много проблематичен и много сериозен въпрос. В изданието, което подготвя БАН, третият том съдържа двете пространни жития. С тази своя концепция представителите на поредицата имплицитно приемат, че Климент е вероятният автор на тези две произведения, тъй като те са анонимни, не се споменава автор. Приема се, че Климент е техният автор. Тези две жития се различават в много отношения. Като авторски почерк, като подход към материала много трудно можем да приемем, че те са дело на един книжовник. Така че е по-добре да се остави открит въпросът с авторството на пространните жития на Константин-Кирил и Методий или ако се приема, че Климент е автор на тези две произведения, да се приема с някаква уговорка. Все още сме на този етап, на който авторите на средновековните творби се идентифицират тогава, когато името фигурира в наслова, макар че този критерий понякога подвежда. В случая когато творбите са анонимни, нека да говорим за анонимни текстове, вероятно писани от Климент, Йоан Екзарх или Константин Преславски, или някой друг книжовник, чието име ние не знаем. Това е по-коректното отношение към средновековния текст, отколкото да се опитваме непременно да го разпределим между три имена на книжовници, които по някакво стечение на обстоятелствата са достигнали до нас. Ако бяха други три, щяхме да ги разпределяме между тях.
4. Химнографски произведения
/следва продължение/
